Европа посреща прогласяването на Независимостта с призиви да се накажат дръзките българи

Министърът Андрей Ляпчев пътува с фалшив паспорт до Виена за разговор с княз Фердинанд

Авторитетни издания наричат българите престъпници

Владимир Балчев

Европа ще бъде сви­детел на паметни съби­тия през 1908 г. – твър­дели в един глас влия­телни политици и дър­жавници. По стар навик всички поглеждали към Балканите. Само че вместо буря, от­към България долетяла вестта за сватба – княз Фердинанд за втори път минал под венчило. Владетели, аристократи и влиятелни личности приветства­ли в замъ­ка Остерщайн младоженците Елеонора Ройс Кьостериц и българския монарх…

Сигналът за истинските проме­ни дошъл от Лондон, където съживили стара­та идея  за обособяване на Македония в губернаторство под ръковод­ството на Англия. Вестта разтревожила императора на Австро-Унгария, който мечтаел през Македония да присвои пристанището в Солун. Пос­ледвало надигане на младотурците, които неочаквано обявили християните за братя и ги призовали да тръгнат заедно с тях на борба демокрация. След това станало нещо нечувано и невиждано – македон­ските комити взели да се прегръщат с довче­рашните си преследва­чи, хукнали заедно по митинги, а после, ръка за ръка, поели към Ца­риград да искат правата си от султана. Месец по- късно вълната тръг­нала към България. У нас започнали да прис­тигат разни турски де­легации. Посрещали ги с триумфални арки, с песни, знамена и цветя. И като се завъртели едни клетви за вечна любов и неразрушимо братство, краят им не се виждал.       

В това време дипло­матите тихо и незабеле­жимо вършели своята работа. Френският пъл­номощен министър в София намеквал, че се­га е моментът Бълга­рия да иска своята неза­висимост. На същата струна засвирили и във Виена. Песен желана и сладка за родните уп­равници, които и без то­ва смятали, че васално­то положение на роди­ната е позор за Европа. По това време българският княз Фердинанд бил на почивка в унгарската част на Карпатите, където имал две вили. Именно тук на 25 август 1908 г. било взето едно от най-съдбовните решения в родната история – прогласяването на българската независимост. Специално за случая пристигнал от София премиерът Александър Малинов. И монархът, и министър-председателят били на мнение, че повече не бива да се чака. Следващото заседание било във Виена. Фердинанд привикал с шифрована телеграма министър Ляпчев, който трябвало да пътува до Австрия с фалшив паспорт под името Иван Андреев. За да опази тайната, монархът се подписал на телеграмата с името Мюрани. От Париж тръгнал към Виена и премиерът. Князът, Александър Малинов и Андрей Ляпчев се събрали  на 13 септември в двореца Кобург. Така членовете на българското правителство решили съдбата на родината в столицата на Австрия. Всичко било уточнено край Пратера, с изключение на датата. После българските министри се прибрали в София под чужди имена, а Фердинанд останал във Виена, за да реши еднолично заключителната част на акцията.

Английската дипломация следвала свой план чрез посланика си  в Цариград сър Джералд Лоутер. Той успял да убеди турските управници, че ще бъде най-добре самият султан да обяви независимостта на България, като едновременно с това прокламира широка автономия на Македония и премахване на митническите граници между двете страни. Освен това България получавала възможност да откупи за нищожна сума Източните железници и да се спаси от изплащането на огромни компенсации към Турция. На 14 септември 1908 г. за преговори в Цариград бил изпратен пловдивчанина Константин Хаджикалчов. Преговорите завършили на 22 септември с официална вечеря. Тъкмо започнала гощавката, пристигнала шифрована телеграма – на хълма Царевец във Велико Търново българското правителство провъзгласило независимостта на страната. Всички замръзнали. Потресен и посрамен , Хаджикалчов изхвърчал от салона, грабнал си багажа и след час тръгнал към София. Това ще струва скъпо на България – мислел си пратеникът на път за родината…

Това е същинската предистория на велико­то събитие – проглася­ването на българската независимост. Остана­лото са подробности. Правителството гласу­вало за дръзкия акт на 20 септември 1908 г. на личната яхта на княз Фердинанд, спряла на кея в Русе. На 22 сеп­тември 1908 г. по време на пътуването за Велико Търново Алек­сандър Малинов напи­сал манифеста, който Фердинанд, вече като цар на българите, тряб­вало да прочете в исто­рическия храм „Св. Ди­митър", а след това и на Царевец, пред двореца на старите царе. След възторга и речите във Велико Търново царят и министрите тръгнали за Южна България. Най-внушително било посрещането в Плов­див на 27 септември. Улицата от гарата до Воен­ния клуб била засипана с цветя, голяма триум­фална арка украсявала площад „Цар Симеон Велики” (сегашния Централен площад). Въпреки  неочакваната горе­щина, било пълно с народ. Плов­дивчани посрещнали царя с бурни викове и хвърляне на калпаци. После, пише очевиде­цът, посред горещина и прах, пе­ша, цялото шествие се отправило за църквата „Св. Богородица”.

Докато България празнувала, над нея се извили буреносни облаци. Европейската преса преливала от призиви да се накажат българите, дръзнали да нарушат световния ред. Не случайно още през август министър-председателят Александър Малинов предупреждавал Фердинанд как Европа ще ни обяви за престъпници, как ще ни залее с по­мия, как ще ни заплаш­ва. И най-злостни ще бъдат тези, които днес се представят за наши прия­тели. „Ако бурята разце­пи правителството или князът го загърби , за­гинали сме – пророку­вал Малинов. – Ако сме твърди, ще спечелим”. Хулите и обвинени­ята не сепнали прави­телството. А когато Турция струпала  стохилядна войска на грани­цата, България светка­вично свикала запасни­те от Тунджанската ди­визия, която преградила пътя за Тракия. Сепнати, европейските дипло­мати хукнали да помиряват Турция и Бълга­рия. Съдбата на незави­симостта била решена.